Когато болката пресъхва в устните ти.
Горчилка гърлото раздиря.
Гърдите стягат се в безсилие.
В мощен тласък и сълзите тя разплаква.
Сълзи от безсилие да възпрат копнежа,
Сълзи в утеха на ранима незрялост.
Сълзи от зов да се разкриеш.
И съзли от немощ, за да се възпреш.
Сълзи, обляни в нежност
Сълзи от страх да продължиш.
Но само те нашепват в тишината.
Грижовен стон, безмълвен, но дочут.
И не копнежът е сражен.
И нито страхът победил.
А болката е претворила,
С нов блясък любовта да заблести.
И снова смелост да лети.
Онази, спотаената в сакрала.
Нетърсеща ни споделеност ни ответ.
Онази, бясно избуяла.
Отвъд природния макет.
Сълзи проблясват в тъмнината.
Копнеж надига се отново.
Със сила още по-неудържима.
И не от болка вече, а от страст гори в гърдите.
Сълзи потичат в тъмнината.
За да пребъдеш ти наново в поредното отвъд.
