Вълни преливат в тишината.
Не стихва преломът от копнеж.
Мечти отвъд далечината,
Зовът в безспир към нов стремеж.
Окови строги ни възпират.
Оплетени в мъгла от суета.
Заливат, всичко те изтриват.
Сами ридаем в пустота.
В бездната опиянени до безкрай,
От собствени заблуди и тъги.
Пропускаме съкралния си рай,
Заставяйки го строго да мълчи.
А ятото прелита висината.
Щастлива глъч достига сетивата.
Заблудата разсейва се спонтанно.
Топлината в лъч докосва ни фатално.
Оковите в частици прах отлитат.
Крилете облаци замитат.
Вълни преливат в тишината.
А ний сме там, в далечината.
В природата ни заложено да се грижим, да обичаме, да експериментираме с предела на силите си, оставайки без дъх и отново да продължим. Оцеляването тече във вените ни. Проклятие или благословия. Но едно е сигурно, ще продължим да намираме сили и смисъл дори в това да продължим да обичаме.
Да обичаме децата си, да обичаме мъжа, да обичаме дома, до обичаме всичко, до което се докосваме, защото интуицията ни подсказва, че така държим живота в нас самите и отвъд. Силата, която ни е нужна да продължим да бъдем обичащи, приемащи, вдъхновяващи, насърчаващи, сплотяващи ..просто жени. Често дори сами изненадваме себе си, че даже изненадата прелива в изумление. Звучи прекрасно, дори реалистично. Защото сигурна съм, припознахте себе си в редовете.
Познати са ви миговети преливащи от любов, онази, в която усещаш, че се давиш, но отново и пак намираш сили да поемеш глътка въздух.
Любовта, безусловната, нелогичната, заставящата те да й се подчиниш, за да я раздаваш. Онази, заради която дори останала без сили, намираш такива, за да се обвиниш, че може би си прекалила. Любовта към децата ни. Там тя не познава граници. Тя е езвън тялото, разума, физическите усещания, че и свръх такива.
Но в целия този парадоксално реалистичен идеализъм се прокрадва нотка драматизъм. Откъде ли?
Някак изброявайки към кого е насочена любовта дали неволно пропуснах – любовта към нас самите. Дали в хаоса и силата на първичния инстинкт просто да обичаме, несъзнателно пропускаме себе си?
Преливащи от любов, насочена навън, жестоко се наказваме с незачитане, пренебрегвайки нуждите си, с неприемане, обвинявайки се.
Просто с нелюбов към нас самите. И дали наистина е нужно да изпиташ предела на нелюбов, за да възкресиш пламъка на истината в теб. Защото само когато признаем и заобичаме сее си, сме в състояние съзнателно, с лекота и радост просто да обичаме.
Верни на истината да даряваме любов, трябва да се погрижим и за извора на любовта в нас – просто да обичаме себе си.
Пътят към себе си е болезнено труден, но единственият възможен, за да възвърнеш лекотата, с която да обичаш. Когато изворът бълбука, раздаваш любов с радост, грижите с лекота, а силата се отразява и възкръсва наново.
