Изневярата – стряскаща, блокираща сетивата, нараняваща, разтрогваща.
Плавали сме на този потъващ кораб или пък страховете ни са го проектирали на хоризонта. Страхуваме се от изневярата, заклеймяваме я, осъждаме я, наказваме уж с основание, но пък потъваме в страдание.
Стоим срещу нея на самотен остров, а тя плава на призрачен кораб. Колко лесно и бързо избираме да сме жертва. И колко уверено и смело в болката си се превръщаме в насилник. Сякаш целият лабиринт от безкрай възможности в избора ни се слива в бездна, а ние, привидно уверени поемаме по пътя към нищото.За да се загубим още повече.
Просто грешна перспектива. Фокусирани върху отражението, избираме бягство от първообраза.
Какво е изневяра всъщност?
Отвъд привидния морал и угодното общоприето схващане кое е първото: кокошката или яйцето? Кого съдим и какво заклеймяваме наказвайки „неверника“? И защо избираме да виним морето за потъналия кораб, а не се вгледаме в пробойните му?
И не, не търся вина никъде и никому. Вината е поредното бягство от отговорността.
Но чия е отговорността и към какво?
Въпросът е от онези, лесните. Възможният отговор е само един. Отговорни сме единствено и само за себе си. Отговорни сме за собствените си пробойни. И сме подвластни единствено на природния закон, че природата не търпи празно пространство. Нещата понякога са брутално прости, а ние в самозаблуда и в стремеж към величие и бягство от себе си градим лабиринти от пясъчни кули. С надеждата да се скием там. Но безуспешно.
Винейки морето за потъващия кораб, славно си потъваме и ние. Смело и ягресивно осъждаме изневярата, защото просто сме избягали от себе си, и то много преди нея. И когато тя не е вече само мираж на хоризонта, обречени поемаме по единствения възможен изход – на обвинение, осъждане, че и наказание.
Отказваме да сме при себе си. Пренебрегваме пробойните в нас, отричайки ги, защото по-лесно е да заклеймим във виновник морето, а то вярно на природния закон, пълни празни пространства.
Истината е, че съществува само една изневяра. И тя е тази към нас самите. И за нея единствено носим отговорност. А осъждаме другата, защото сме допуснали изначално да изневерим на себе си. Приели фалшивия морал да отричаме липсите в нас, изтезавайки се, дръзваме в немощта си да съдим другите-
Реално не съдим изневярата в общоприетия й смисъл. Гневно я мразим и се боим до смърт от нея, защото дълбоко в себе си съдим нас самите. Наказваме и виним „виновника“ – изневерил, защото бясно бягаме от единствената си отговорност да приемем собствените си пробойни, че и да ги запълним.
Липсата е част от цялото. Липсата доказва потребността от нещо ново и различно. Липсата е в следствие на прогреса, надграждането, усъвършенстването. Липсата е свободното място за нови възможности, уроци, опит, която катализира старото към обновление.
А отговорността за признаването, зачитането и грижата за нея е единствено и само наша. Истинската изневяра е нейното отричане. Изборът е личен за това как тя ще бъде запълнена. Но всеки, признал я и дръзнал да я запълни, та дори и по „грешния“ начин е по-достоен от онзи, който с неосъзнато високомерие го съди.
