Да отгледаш дете, което в последствие да пристъпи към света със здравомислещ поглед си е огромно предизвикателство.
Често пъти аз самата си задавам въпроса: „А, моят поглед достатъчно ясен и осъзнат ли е?“ И всеки път стигам не до отговор, а до поредното осъзнаване в смисъла да имаш деца, а именно непрекъснато да те провокират да израстваш и надмогваш възможностите си доброзорно. Защото несъмнено няма по-мощен мотиватор от децата. Обратната връзка, която получаваш от тях е безкомпромисна и мигновена, и е далеч от принципа на сандвича за креативна критика – две похвали за една критика. Поведението им често е меко казано изненадващо, а словата отправени към нас са далеч от израз на похвала към вложените от нас усилия.
Но това е в реда на нещата. Напомням основната ни отговорност като родител, а именно безусловната любов. Да очакваме благодарност в общоприетите форми на засвидетелстване би било проява на неосъзнатост от наша страна. Като постигнем желания резултат „отплатата“ ще се прояви в уверения им и спокоен поглед, на вече зрели личности, пристъпили в света, заязявайки смело себе си, по свой собствен начин без да целят да оправдаят ничии очаквания.
Родителството е симбиоза, система, в която се предполага съвместно израстване, както на детето, така и на родителя. Това именно разбиране е в основата на осъзнатото родителство. Нямаме правото да очакваме и изискваме от детето си да израства, ако ние самите не го правим. Чрез личния си пример ние възпитаваме най-ефективно. Ето защо като основно качество бих посочила готовността за израстване.
Готовност за израстване
Децата непрекъснато ни провокират да променяме нагласите си, възгледите си в търсене на път към тях, за да сме чути, приети и повлияли развитието им в благоприятна посока.
Децата винаги вярно отразяват реалността, онази която ние като възрастни сме създали за тях – осъзнато или не дотолкова. Реалността, като система от морални ценности и устои, обществени правила и степен, в които те се спазват.
Да виним децата, за дето се възползват от възможността да не спазват правилата е бягство от отговорност. Да очакваме от тях да изповядват ценности, които обществото опорочава демонстративно посредством медии е лековерно.
Ето как децата, особено в тийнейджърска възраст проектират в поведението си проблемите на нас, възрастните, като отделни личности, че и в обществото ни като цяло.
Децата ни са обратната връзка с нашите грешки. И ако ние я поемем с неготовност да се променим, то те са обречени. Защото ролите са ясни изначално. Ние, родителите сме възрастните. Отговорността за грижата към тях е наша. Нямаме правото да очакваме от тях да я поемат „прощавайки“ грешките ни и оправдавайки очакванията ни да им отстоят, превръщайки се в здравомислещи личности сред неосъзнати възрастни. Разбира се, бихте ме оборили с единични примери на деца, успели да оцелеят сред пошлощтал Но не в това е смисълът. Тяхната мисия е да застави нас, възрастните доброзорно да се осъзнаем и поемем присъщата ни отговорност. Можем да го сторим едва, когато засвидетелстваме готовност да израстваме и като възрастни, редом до тях, нашите деца.
В каква посока израстваме? Лично за себе си осъзнах, че моите деца „работят“ неосъзнато изключително върху страха ми. Всички ние като родители сме усетили разрушителната и опостушителна сила на страха.не веднъж. Ситуациите са безброй.Разбира се, сменят своя характер през годините, но силата не отстъпва на времето. От бебешкия плач нощем, през изгарящите и упорити температури, кървящите колена до отмерванията дори и на секундата в малките часове на денонощието в очакване на тийнейджъра да се прибере, че и читав.
Страхът на майката за детето й е несъизмерим. Чувството е безпощадно. Усещаш го във всяка твоя клетка. Слухът ти се заглушава от собственото ти сърцебиене, а глътките въздух стават броими и благодариш за всяка следваща. Страхът е толкова голям, колкото е голяма и любовта към детето ни. Страхът просто те премазва с безмерната си тежест. И в този момент идва осъзнаването. Нужен си му, на детето си, жив, цял, че и адекватен. И със същата тази сила, с която обичаш, му отстояваш. Измъкваш се от плена му. Защото просто друг избор не съществува. Да действаш, при това осъзнато въпреки страха.
И започваш, ден след ден, стъпка по стъпка, осъзнато да се бориш със страховете си. Развиваш доверие, отвъдно в алогични и ирационални устои. Търсиш утеха по своему без значение в какво, стига да бори страха и ти позволява да си адекватен в преценки и действия.
Мотивиран си, не само за да продължиш с грижите, но и да бъдеш добрият пример. Защото всички ние знаем, че страхът е лош съветник. А когато ние се страхуваме, възпитаваме и детето си да расте в страхове. Насаждайки страхове, основателни, а често и неоснователни, правим детето си тревожно и неуверено. Все качества, които със сигурност биха го възпрепятствали да разгърне потенциала си в последствие.
Имах интересен опит, осъзнавайки пагубното влияние на страха, майчинския. При поредния медицински преглед, попаднах на лекар, който ме посрещна с думите: „Майче, нали знаеш кой е най-големият враг на детето ти – твоят страх“ Запомних го. Не случайно и народната мъдрост гласи „Да не ти се случва това, което майка ти ти мисли.“ Разбира се, когато е притеснена и изплашена до смърт.
Досещате се, ще загатна темата за силата на мисълта. Мисълта е енергия, следователно би могла да се материализира. Така че, бидейки осъзнати, следва да сме отговорни към мислите си и посоката, в която ги творим.
Страховете ни единствено биха навредили на децата ни. Чувството на безпокойство следва да отговаря единствено на реалната ситуация и да се трансформира в адекватни действия с цел нейното благоприятно овладяване.
Индивидуален коучинг за родители на тийнейджъри - научи повече.
Умението да владееш страховете си
Умението да владееш себе си е базисно, защото създава благоприятна среда за проявление на други наши качества, които в състояние на страх ние блокираме и сме крайно неефективни за децата си. Да владееш страховете си, особено в тийнейджърските години на детето си е проява на гласуване на доверие към него. Гласуването на доверие е задължителното условие да дадеш възможност то да се научи да поема отговорност. Темата за гласуването на доверие, особено на тийнейджърите е изключително деликатна. Да гласуваш доверие на тийнейджър е акт, който крие огромен риск. Но и задължителен такъв, чрез който опосредстваш развитието на детето. Ако не гласуваш доверие, лишаваш детето от възможност, та било то и да сгреши. Но дори и в грешките си, те се учат и трупат безценен опит занапред. Страхът блокира нас като родители, но и ограничава детето в неговото развитие. Страхът ни подсъзнателно се проектира в децата ни, а проявленията често се изразяват в неувереност и неспособност да се интегрират в обществото, затварят се, изолират се, дори се наблюдават форми на депресия, стават асоциални или в страха си изпитват потребност да контролират. Проявление на потребността да контролираш са състояния като ОКР, хранителни разстройства. Често страхът се трансформира и в различни прояви на агресия, в следствие неспособността да изразят себе си адекватно, отново блокирани от страха.
Обсебени от физическото здраве на децата си, ставаме подвластни на страха в стремежа си да ги опазим и не осъзнаваме как застрашаваме психическото им здраве.
Всяка „изненада“ след дванадесетата им годишнина, навлизайки в пубертета, всъщност е логично следствие на наша неосъзната грешка. Трябва да знаем, че винаги децата ни с поведението си отразяват наши предходни грешки. И фокусът не следва да е единствено върху тях, децата ни, а и да потърсим в себе си причината.
Родителството е процес, при това взаимен. Израстването се случва в сходна динамика, просто от различни ролеви позиции. Ншата е винаги от позицията на възрастния, който за разлика от детето си е бил на тази възраст и разбирането й се очаква да е негов приоритет, а не родителят да бъде разбран от детето.
На нас като родители се пада честта да поемем по-голямата отговорност, при това осъзнато.
Индивидуален коучинг за родители на тийнейджъри - научи повече.
Осъзнаване на травмите и програмите, които носим
Примерът, който нашите родители са ни дали, несъмнено ние прилагаме като модел на подръжание. Ние като вече настоящи родители сме продукт на нашите такива. Често, неосъзнато, прилагаме техните модели на възпитание и сме склонни дори да допуснем техните грешки. Съвременната психология често обяснява различни настоящи състояния с травми от миналото. А травмите най-често се коренят в ранното детство. Травмите създават погрешно, неосъзнато възприятие, което ни пречи в последствие да разгърнем потенциала си и да се превърнем в наистина зрели възрастни.
Травмите от детството често атакуват здравата ни самооценка, правят ни неспособни да поемаме отговорност. Пристъпваме неуверено към света, а провалите са чести. Това трупа гняв и негодувание. В ролята си на родители често гневът и разочарованието, което изпитваме към себе си неосъзнато се проектира върху децата ни. Формата на проекция е пагубна за тях. Страхът да не би и те да се провалят, ни превръща в прекалено изискващи и налагащи се. Лишава ни от способността да усетим децата си – в каква посока са интересите им, какво наистина искат те.
Превръщаме се в свръхамбициозни родители, възлагайки прекалени отговорности на децата си.
Запълваме изцяло времето им с дейности, определени единствено от нас самите и рядко съобразени с техните единствени желания. Това е форма на пасивна агресия, налагайки изцяло нашите виждания, без да отчитаме техните.
Рано или късно децата, особено в тийнейджърска възраст, събират сили да отстоят на указания от наша страна натиск. Тогава ние изцяло губим влияние върху тях. А точно тогава, в този преходен период ни е от съществено значение да имаме здрава емоционална връзка с тях.
Като родители бихме могли да изпаднем и в друга крайност. А именно, да позволим на децата си изцяло сами да определят заниманията си. И двете крайности са пагубни.
Децата имат нужда от граници – премерени и фино наложени. Те са като яйцето – стиснеш ли го прекалено, ще се счупи. Но границите са нужни, то се чувства спокойно, когато усеща докъде се разпростират „своеволията“ му. Своеволията предполагат и последваща отговорност. Ако те са прекомерни, то без граници обричаме детето да се сблъска с непосилни му отговорности. Ще последва провал, който провал ще застраши развитието на здрава самооценка. Една от най-трудните задачи на нас, родителите е да постигнем баланс. Баланс в поставяне на граници. Баланс в търпението и приемането.
Осъзнатото родителство предполага осъзнаване и на собствените ни страхове и травми. Знаейки колко пагубно би било нашето влияние, когато то е подвластно на страховете и болката от травмата, от нас като родители се очаква да се изправим срещу страховете си и да отработим осъзнато травмите си.
Възможността да сме родители е предизвикателство да поправим осъзнато грешките, допуснати от нашите родители. Дава ни се възможност да изкореним погрешни модели, които може би сме преживели и добре осъзнали тяхната неефективност.
Умението да генерираш супер сили
Може би с това трябваше да започна, любимото ми вярване. Вярване, защото сама си го наложих. В един прекрасен ден осъзнах, че нямам избор и трябва да създам реалност, в която съм родител със супер сили. И да си повярвам безусловно. И не, не е надменно, просто наложен от обстоятелствата избор. Приех за себе си, убедих се вътрешно, че в каквато и ситуация да ме поставят децата ми, аз съм длъжна и мога да реагирам адекватно, че и със завидно спокойствие.
Второто условие сякаш ми е по-трудно, но е задължителна компонента от умението ми да генерирам супер сили.
Как постигам спокойствието?
С вярата, че всички на пръв поглед неблагоприятни събития са за добро. Сигурна съм, всеки от ваш, връщайки се в спомени по грижи за децата си, си казва: „Не знам откъде съм намерила сили тогава?“ Сякаш божият дар – децата върви в пакет и със супер сили. И заради това родителството се определя и като благословия. Супер силите са привилегия за родителите. Не го забравяйте, разчитайте на тях и знайте, че от тях ще получите нужното ви търпение, адекватност, че и непрекъсната мотивация да израствате, провокирани от децата си.
Да си стабилен и гъвкав същевременно
Така дефинирано, това умение се гради изначално върху умението фино да балансираш – в случая, стабилност с гъвкавост.
Да си осъзнат родител, предполага да следваш ясна стратегия. А всяка ефективна стратегия си има план, който търпи промени в случай, че обстоятелствата се променят. В това именно се проявява и качеството гъвкавост. Стабилността носи сигурност, но не се отъждествява с фиксация. Всяка една фиксация игнорира промените, отрича приемането. А седа, лишена от приемане е далич от сигурна и окуражаваща. Стабилният родител осъзнава ясно своите силни страни и залага на тях. Но същевременно познава и слабите си черти. Процесът на осъзнаване предполага стремеж към осъвършенстване. Стабилният родител отстоява осъзнато ролята си на възрастен, въпреки сериозните понякога провокации от страна на тийнейджърите и съумява да налага граници с мекота и разбиране. Лично аз първоначално бях шокирана от съвет, даден ми от психолог, а именно: „Родителят на тийнейджър не избира между доброто и лошото решение. Често му се налага да прави избор между лошото и по-малко лошото такова.“ Това провокира на първо място страха ми да приема, че може би съм се провалила като родител след като пред мен стои тази опция да избирам измежду „лошото“. Ситуацията, в която бях поставена е да разбера, че синът ми на 12 год и започнал да пуши. Последваха две безсънни нощи, в които като филм се прожектираха спомени от миналото, как държейки го в скута си, дишайки заедно с него в поредния пристъп на задух като едва две три годишен. Връщах се в миналото и търсех – търсех грешките си, за да се стигне дотук. Скова ме страха и допуснах поредната. Отказвах да приема този факт. Бях на път да „счупя яйцето“, налагайки граници, но не и с мекота. Забраних, ограничих джобни, преследвах и обискирах. Не проявих приемане, нито разбиране. Игнорирах причините, фиксирана в последствията. Предадох доверието. Излязох от ролята на родителя, който е стабилен въпреки. Резултатът беналице. „Изгоних“ сина си от вкъщи, той избра да прекарва по 10 часа навън с приятели, защото вкъщи срещаше забрани и неразбиране. Започнах да губя още повече влияние. Излагах го на още по-голям риск. Осъзнах, че греша, защото ме владееше страха.
Потърсих помощ и се вслушах в съвети. Сториха ми се абсурдни, вътрешно им се противях в безсилие и болезненост. Но нямах избор, трябваше да им се доверя, защото загубих вяра в собствените си супер сили. Постъпих, както ми заръчаха. Купих цигари и разреших на сина си да пуши вкъщи. Изрекох с болка, но и с доверие и любов думите: „Обичам те, приемам те и такъв, не одобрявам избора ти, но вярвам в теб.“ И се случи. Като за начало си го върнах от олицата. Докато не дойде и денят, в който той пожела заедно да изчистим основно стаята му, защото „цялата смърди на цигари“.
И се случи. Дори преживях и неочакваното: „Мамо, благодаря ти, че ме рлие и такъв. Ти ми помогна, вярвайки в мен, да си повярвам, че мога.“
Докато смирено чаках и вярвах в промяната си повтарях и тези думи, дадени ми отново за съвет: „Не заменяй диамантите за камъни.“
Преживях на практика знанието ми, че не срещу симптома трябва да се бориш, а да отстраниш причината.“
Знам че, причината да прибечне към цигарите е освен любопитство и желание да се впише сред връстниците си, и чувството на тревожност и безпокойство. Чувство, което тийнейджърите често преживяват в стремежа си да бъдат приети. Отхвърлянето поражда тревожност. Първоначалната ми реакция беше също на отхвърляне, с което тревожността у него ескалира, съответно подбудата към навика също. Страхът винаги е лош съветник.
А приемането на ситуацията е първата стъпка, същата да бъде разрешена благоприятно. Резистирайки й, и даваме силата да съществува, приемайки я, я обезсилваме. Не случайно Авицена е казал, че първата стъпка към оздравяването е да приемем болестта и да изместим фокуса в терсене на причината.
Около годинка детето прохожда реално и при всяко падане го прегръщаме и насърчаваме с приемане да продължи да крачи. В тийнейджърските години децата ни прохождат, но в обществото. Често се препъват и падат, правейки грешни избори. Но реакцията ни следва да бъде същата, а именно с любов, разбиране и приемане да го насърчим да продължи във вярната посока.
Прекалените директни напътствия не са верния подход за насърчаване. Тийнейджърството е период, в който единствено следва да заложим на здравата сърдечна връзка. А да разчитаме на нея, следва да сме я създали предварително. Единствено чрез разговор, ненатрапчив и лишен от директни напътствия можем да повлияем върху избора им на приятели, да ги мотивираме и напътстваме. В разговор, в който да ги провокираме, те сами да достигнат до верните изводи. В разговор, в който да се почувстват сигурни и разбрани, за да се почувстват свободни да изразят емоциите си, понякога и болезнени. Разговорите са пространство, в което те сами имат възможността да отработят напрежението си, негодуванието, разочарованието, че дори и гнева си.
Не е задължително разговорите да са чести, а качествени, споделени в доверена и приемаща среда. Отговорността да създадем тези условия е наша, на родителите, чрез емпатия, търпение и стабилност.
Не е нужно да се натрапваме, а да им създаваме усещането, че сме винаги на разположение, когато те се нуждаят наистина от нас, но и същевременно да ги учим на самостоятелност.
Индивидуален коучинг за родители на тийнейджъри - научи повече.
