Или как да окажем благоприятно въздействие върху личностното развитие на детето ни.
За да стигнем заедно до ефективните и градивни методи на възпитание, ще се спра на различните стилове на отношение родител-дете.
Традиционен стил
В основата на традиционния стил стои насилието. Насилието, от своя страна, бива проявено в две форми: емоционално и физическо насилие.
Насилието се избира като средство с цел да се наложим или забраним. Но всеизвестен факт е, че насилието и израз на безсилие. Стигнали до там да си послужим с насилие, ние сме признали пред себе си, макар и неосъзнато, че сме неспособни да овладеем ситуацията по друг начин и се възползваме от единственото сигурно и безусловно превъзходство над детето си, а именно физическата ни сила.
Досещате се, че не приемам този метод на възпитание. А и най-малкото, е неиздържан във времето. Ако детето ви сега е „на един шамар живот“, повярвайте ми, ще настъпи денят, когато ще сте изумена кога и как порастна толкова. И ще ви е нужен отскок, при това и със засилка, за да ударите шамар. Но не ви съветвам, защото дори и да успеете да нанесете удар, на дали сте готава за последствията.
Насилието е израз на безпомощност, а и сте чували твърдението, че насилието поражда агресия. Бих напомнила само, че най-силната и влиятелна форма на възпитанието е, чрез личния пример. Не бихте желали детето ви да се превърне в насилник- физически и емоционален, копирайки вашият пример за себеутвърждаване.
Насилието също така е и проява на нашата неспособност да се владеем. Да овладяваме чувството си на гняв.
И тук отново сме в конфликт с една от основните цели, които всеки осъзнат родител си поставя, а именно да научи детето си само да се справя и овладява емоциите си чрез приемане и проява в адекватна форма. Защото единственото нещо, което можем да контролираме, това са нашите емоции.
Насилието като основна проява в традиионния стилн на отношение родител-дете, би могло да се прояви и под формата на емоционално такова. Този вид насилие се среща доста по-често. То е проява на неосъзнато родителдтво. Често дори родителите не го възприемат като вид насилие. То се проявява под формата на заплахи за изоставяне /които, разбира се са казани несериозно, но детската психика възприема крайно и твърде насериозно/.
Друга форма на емоционалното насилие е незачитане /невалидизиране/ на емоциите на детето. Липсата на разбиране, дори тяхното отричане води до блокиране. А подтискането им от своя страна лишава детето от възможността да се научи как да се справя с тях.
Индивидуален коучинг за родители на тийнейджъри - научи повече.
Манипулацията като стил на отношение родител-дете
Манипулативният подход би могъл да постигне резултат, но със сигурност той отново няма да издържи във времето. И още по-лошо, ще научи детето, че същият е средство за себеутвърждаване и постигане на цели. Но методът рефлектира върху нас в тийнейджърските години като бумеранг и то с далеч по-разрушителна сила.
Децата по природа са изкусни манипуланти особено за своите родители. Този факт се дължи на следните две предпоставки: На първо място, те ни познават изключително добре. Дори повече от самите нас. Наблюдавайки ни, те са опознали перфектно за голямо наше съжаление всичките ни слабости. Привидно неосъзнато и интуитивно, те директно и безкомпромисно ги атакуват, манипулирайки ни с цел да се наложат. И на второ място, децата са нашата Ахилесова пета. Ние сме готови на всичко за тях, а същевременно и често сме изтъкани от огромни страхове.
И така, възползвайки се от страховете ни, те умело ни манипулират, разчитайки на безусловната ни готовност и отдаденост на тях.
В момента, в който позволим на детето ни да ни манипулира, изкопирало стила ни на отношение, то автоматично ни отнема ролята на родителя. Ролите се сменят и това е пагубно за детето, защото то може и да е иззело изцяло функцията на родител, и да успява да налага своите правила, но в никакъв случай не е съзряло и осъзнато, че да го прави.
Тук ще вметна и друго разсъждение: психолози често обясняват състоянието на превъзбуда, хиперактивност или просто така наречените лигави деца с отсъствието на граници. Здравите и ясни граници, сред които детето расте, привидно ограничавайки го, всъщност му носят спокойствие. Спокойствието се дължи на наложените ясни правила, че и отговорности. То знае докъде се простира и изпетва сигурност. Допуснем ли детето ни да ни манипулира, то трябва да сме наясно, че здравите граници за него не съществуват. Същите автоматично ще бъдат разрушени, налагайки се и извоювайки си пределна на силите му свобода.
Това ще доведе до напрегнатост, неспокойствие. Ако това се случи и в периода на тийнейджърството, то емоционалната нестабилност ще се мултиплицира. А това определено ще застраши щадящия и безопасен преход към съзряването.
Чрез манипулативна техника тийнейджърът би могъл да извоюва свобода, която от своя страна ще породи отговорности, често непосилни му. Съответно ще последва несправяне с автоматично придошлите отговорности в следствие извоюваната прекомерна свобода.
При нарушен баланс между реални възможности и поети прекомерни отговорности, често провалът е неминуем. Преживяното разочарование в условията на емоционална нестабилност е от своя страна неблагоприятен фактор за развитието на качества като увереност и здрава самооценка.
Индивидуален коучинг за родители на тийнейджъри - научи повече.
Безразличието като стил на взаимоотношение родител-дете
Безразличието като форма на взаимоотношения родител-детето е най-жестокият. Безразличието като вид отношение поразява смъртоностно здравата самооценка. Лишава от възможност детето да гради своята увереност. Безразличието и напълното пренебрежение, и незачитане потребностите и интересите на детето изцяло прекъсват сърдечната връзка по между им. Връзката, без която процесът на съзряването е доста трънлив и труден, че и понякога непосилен за детето. Така се нанасят онези травми, които в последствие рефлектират пагубно върху създаване и поддържане на връзката.
Детето е лишено от възможността да съзрее емоционално, бидейки отгледано в безразличие. Лишено е дори и да развие емпатия като умение, защото няма личен пример или пък развива прекалена такава, принудено да оцелява в игнорираща и незачитаща го среда.
Безразличието като стил на отношение родител-дете е проява на незрялост и неосъзнатост от страна на родителя. Неосъзнал основната си отговорност, а именно да дарява безусловна любов, той обрича детето си да расте с чувство на изоставеност.
Безразличието по-често се проявява в емоционално такова. Проявява се едва след дванадесета годишнина, когато детето влиза в периода на пубертета. Емоционалното безразличие е и проява и на незнание от страна на родителя как да подходи към вече поотрасналото си дете. Вид блокаж предвид необратими обстоятелства, а именно: на 12 години детето е започнало своето откъсване. Дванадесетата годишнина е своеобразен изпит за нас, родителите. Следват бурните години на пубертета. Но тяхната сила и опостошителност зависят от предварително създадената сърдечна връзка помежду ни. Често, загубили се бурите, ние родителите са блокираме, чувстваме се непосилни да разберем вълнуващите ги емоции и последващи постъпки. Страхът от неразбирането и страхът от неизвестното и непредсказуемото предизвиква блокажи. В следствие на тези блокажи, някои родители реагират с безразличие. Макар и привидно, защото аз вярвам, че всеки един родител обича, макар и по свой начин детето си. Но не винаги намираме адекватен и съобразен спрямо динамиката на промените, подход да проявяваме любовта си непрекъснато с цел поддържане, че и укрепване сърдечната връзка с детето ни. Именно при здрава такава, детето ни, освен че преминава през промените, щадящо себе си, че и околните, но и не е податливо към различните форми на пристрастяване. Защото сърдечната връзка на чисто биохимично ниво провокира отделянето на хормона окситоцин, който от своя страна е естествен балансьор на нивата допамин. А както може би знаете, всички зависимости в основата си са зависимост към допамина.
Индивидуален коучинг за родители на тийнейджъри - научи повече.
Стил на отношения „Оплакващи се родители“
Този стил също е често срещан модел на взаимоотношение. Стилът отново е проява на неосъзнато родителство, защото на първо място родителят в този случай не осъзнава ясно своята роля, а именно на родител. Разбира се, приятелството е част от ролята на родителя, но не трябва да заема превес във взаимоотношенията им, а да цели печелене на доверие, посредством разбиране и създаване на пространство.
Когато родителят влезе в ролята на приятел, и то такъв, който макар и неосъзнато се оплаква разбиране, че и помощ под формата на съвет се получава ефекта на вменена прекосили отговорност. Често чрез този стил детето бива поставено автоматично в ролята на другия родител, отсъстващ или недостатъчно ангажиран /емоционални или фиизически/ с партньорските взаимоотношения. Вменената прекосили отговорност често се оказва пагубна за детето и влияе негативно върху процеса на съзряване.
Възлагането на отговорности на детето е задължителна част от процеса на възпитание. Но самите отговорности следва да са строго прецизирани спрямо: реалните възможности, интересите, както и моментната нагласа.
Чрез възлагане на адекватни отговорности, ние създаваме идеална среда, детето да развие чувство на самоувереност. Възлагайки му задачи, ние ангажираме вниманието му и провокираме развитието на ценни качества като търпение, креативност, устойчивост, постоянство и целеустременост. Даваме възможност и съответно учим детето как да си набави допамин по възможно най-естествения начин, а именно полагайки усилия да постигне резулттат и съответно да изпитва чувство на удовлетвореност. Даваме му пространство да трупа безценен опит на база подхода проба-грешка. Запознаваме го с грешките и, че те не са нищо друго освен възможност да се учим и именно чрез тях ще открием вярното решение.
Процесът на възлагане на отговорност изисква нашето доверено, напътстващо и не на последно място окуражително присъствие. Едва тогава процесът е ефективен, бидейки осъзнато ангажирани в него, в ролята си на родители. Именно по този начин ние подготвяме детето за пътя, а не пътя за него. Защото едва тогава усилията ни впрегнати във вярната посока ще бъдат устойчиви на времето и гарантирано ефективни, независимо от неочакваните промени.
Едва тогава ще отгледаме личност, която е подготвена за живота, пъстър, динамичен и често изненадващ ни. Срещайки го с грешките и правилно напътствайки го в процеса да ги приеме, прощавайки си и осъзнавайки ги, ние предпазваме детето от разочарования. Разочарованието от своя страна често води до липса на мотивация, хъс за живота. Когато научим детето как да преживява неуспехите си, приемайки ги за част от пътя си, то ще има силата, че и куража да се изправя и продължава въпреки, че защо не и с ентусиазъм. Всички ние си мечтаем да отгледаме борбени и самоотвержени личности, но често дори не им даваме възможността да разкрият потенциала си. Често страховете ни неосъзнато ни възпират да им дадем нужното пространство. Прекалено обгрижвайки ги, ние не само че не допринасяме за насърчаване развитието на ентусиазъм и увереност, а напротив – пречим. Окастряме крилата им с прекалени критики и третирайки ги като неспособни да се справят с определени отговорности.
Процесът на делегиране на отговорности следва да е осъзнат, както в същината на неговото проявление, така и в неговата крайна цел. Подобно комплексно осъзнаване ще ни мотивира да го прилагаме в прецизност и съобразеност спрямо възможности, интереси и моментни нагласи.
Защо да се съобразим и с моментните нагласи? Защото това ще означава да се съобразим с начина, по който детето се чувства, да валидизираме неговата емоция и да предложим занимание, което би спомогнало нейното вярно отработване от самото дете.
Когато детето се ангажира с конкретно занимание, ние следва обективно, но и съпричастно да наблюдаваме процеса. Отразяваме усилията на детето под формата на насърчаване и окуражаване или креативна критика са от огромно значение, целящи да го мотивират занапред.
Не трябва да прекаляваме с похвалите, за да не му вменим идеята , че едва ли не е надминало очакванията ни, изненадало ни е.
Напротив, да го убедим, „е сме вярвали, че ще се справи и то просто е оправдало доверието ни.
Креативната критика е по-деликатната част. На първо място ще научим детето ни да уя приеме за част от процеса. Същата следва да бъде поднесена не като заключения, оценка на усилията, а посредством подканящи въпроси, чрез които детето само да прозре, че и открие евентуалните си грешки.
Разбира се, това изисква от нас активно време, проява на изключително търпение, проява на емпатия с цел разбиране, че и креативност.
Но каузата си заслужава да бъдем и да се стремим към все повече осъзнатост, защото чрез грижи поливаме, но чрез осъзнатостта си посяваме.
Оплакващите се родители постигат неосъзнато ефекта на вменена прекосили отговорност.
До тук изброените и описани стилове на взаимоотношение родител-дете са деградивни по характер. Всеки един от тях носи белезите на неосъзнатост, било то в размиване и неотстояване категоричната роля на родителя като такъв, както и в погрешния подход на възпитание.
Но какви родители всъщност трябва да бъдем?
Със сигурност градивни. Усилията ни да са във верната посока и съответно резултатът да е желаният от нас, благоприятстващ развитието и утвърждаването на детето ни като личност.
Стилът на отношение родител-дете, които обединяват тези критерии съответно е асертивният такъв.
Асертивен стил на отношение родител-дете
В превод от английски език понятието означава напорист, отстояващ. Разбира се, упоритостта, целеустремеността, постоянството, съпроводени със значителна доза търпение са все качества, присъщи на осъзнатата личност.
Да си родител е както божи дар, но и осъзнат избор. Родителството е доживотна мисия. Дори и целите да се подразбират, често не знаем кък да ги постигнем.
При асертивния стил на отношение родител-дете се постига следния ефект: и родителя, и детето са добре. За да се постигне този краен резултат са нужни осъзнати подходи на възпитание, като: гъвкавост, адаптивност, приемане, разбиране, но и ясно отстояване на границите.
Индивидуален коучинг за родители на тийнейджъри - научи повече.
