В капчиците дъжд кристални,
Мечтите наши са реални.
Безбройни, в надпревара енергична,
Промяната е вечно динамична.
В длан света ни е побран.
Безброй мечти, реални и кристални.
Дъждовна капка, преливаща в сълза,
Сравнима само с майчина ръка.
Защото в доверие сме потопени.
Без страх прегръщаме дъжда.
От искрената чистота пленени,
В копнеж протягаме ръка.
Приемаме нощта редом с деня. Живеем денем, мечтаем нощем. Стаени в изумление посрещаме изгрева и изпращаме залеза. Браним спомена еднакво силно и за двете. Вълнението е едно: началото ни изпълва със сили и вяра, краят носи облекчение и копнеж по нещо ново, макар и неочаквано.
Защо приемаме повратностите в природата без грам съпротивление и съмнение? Защо удивление, преливащо в любов е онова, което с лекота изцяло ни допълва? И как от нищото страхът разсейва?
Дали, защото цветът на страха не е огнен? Или защото формата му не е овална. На вкус не е солен, като морските пръски. Допирът му не носи нежна прохлада. Или просто стои притаен редом до нас. И дали и той като нас поема красотата?
Едва ли. Страхът няма сетива. Той просто болезнено напряга нашите. Страхът няма и собствена форма. Той заема онази, която ние му отредим. Страхът е беден и откъм цвят. Ние го изпълваме с багри. Страхът няма и вкус, но ни лишава от него, вкопчен в сетивата ни. Разсейва и уханието на живота около нас.
Но къде е сега, вперили ненаситно поглед в изгрева, с надеждата да се насладим и на залеза? В едно с природата, пробудили истината в нас, самите ние го лишаваме да Бъде. Защото ние го творим във враг, с когото да да се борим. Или превръщаме в смирен наш спътник.
Но как?
Дали защото сетивата и съзнанието неволно се предават в усилието да творят страха, прехласнати от изгрева и залеза. Или магията на безусловната красота прелива в нас и заличава следите му. И защо, при все че изгревът и залезът ни съпровождат чак до сетния ни дъх, понякога забравяме за тях? И така отнова рисуваме страха.
Веднъж посрещнали изгрева и изпратили залеза сме длъжни да ги помним. Да знаем, че ги има – всеки ден. Да ги търсим във всяко ново начинание и с благодарност да изпратим преживяното. Очите ни жадно да поемат богатата палитра от нюанси на живота. Сетивата ни да се радват и на вятъра в листата. Да поемат цялостта на формата и да я претворят в нас самите. И само тогава, страхът притаен във възторг дори, ще се смири редом до нас. Във възторг не към изгрева отвъд, а този в нас.
