И пак е тъмно.
Обляно в тишина.
Но бурно, страстно и гневно отвъд покоя.
Покой дъждовен и ветровит.
Грозно, празно в зловеща самота.
Сякаш и болката страда.
И тя дори тлее в самота,
Изоставена от тялото.
Жив и преливащ от страст до бяс е само той, гневът.
Вилнее с мощ завидна и за ветрове.
Преследва с ярост листата отлитащи,
В страха си, че ги губи.
Презира в омраза дървото, позволило им да се ..реят ..надалеч.
Но сякаш утихва, не вятърът, гневът.
Защото усети свободата в танца на листата.
Защото дочу любовните напеви на вятъра.
Защото съзря красиви картини от листа, вече свободни и леки.
Защото се сля със златните им есенни багри.
Защото като малко дете, се сгуши в прегръдката на вятъра.
За да му се довери и позволи.
Да разпръсне страха сред танца на листата.
Все още е тъмно и тихо.
Но сърцето гори и разпалва.
Бясно спомен след спомен.
Облени в река от любов.
За да ти напомнят:
В безспир да обичаш.
В безспир да копнееш.
В безспир да летиш.
Отвъд звездите
Обичам те, тате
