Всеки учител, сигурна съм, си има своята интерпретация на цялата теория и знания достигнали до него. Опитът е придал конкретика. Резултатът е собствен стил на преподаване. Моят е доста опростен. Нарекла съм си го трицветната дъга, в която се взирам в края на всеки час, търсейки я. С надеждата да изгрее в погледите на мнозина, разсеяла скуката, отегчението, безразличието, нелепите провокации, че и напрежението и арогантността, които също чета в погледите на учениците.
Доверени са ми тийнейджъри. Трудно изгрява дъга в замъглените им недоспали и объркани погледи, но се случва, а и аз няма да спра да я търся.
Защо е трицветна моята дъга? Защото е проявление на три компонента: емпатия, мотивация, автономност. Чрез емпатия мотивирам, а крайната ми цел е да провокирам автономност. Случва се и е страхотно.
Но да започнем с емпатията, умението да усетиш другия. Да го разбереш и да му повлияеш положително. И тук идва оценяването. В ролята си на учители, от нас се очаква да измерваме напредъка и да го оценим. Но как се мери напредък с общ аршин за толкова различни в дълбочината си деца.
Оценяването следва да служи на основната ми цел да мотивирам и провокирам към автономност – свобода в търсенето и поемане на отговорност за собствено развитие.
Но наложената система за оценяване е парадоксална. Критериите са еднакви за толкова различни по между си деца. Различни интереси, възможности. И вместо да мотивира, смело реже криле.
Оценявайки, търсим грешките, фокусираме се върху тях и техния брой определя оценката. И там е парадоксът. Нима в живота е така? Та нали грешките ни са извор на онзи ценен опит въз основа, на който се развиваме. И как така в училище ги осъждаме, че и наказваме със слаби оценки. Как ще възпитаме децата в смелост да дръзват грешейки и да поемат отговорност, ако ги заклеймяваме като слаби ученици, защото са допуснали грешки?
И как да градим взаимоотношения въз основа на емпатия като чрез системата на оценяване демонстрираме неприемане към най-естествената проява на израстване – грешейки в опитите си да търсим и намираме себе си.
И защо мисленето за децата ни бил труден процес. Ами просто се страхуват да не сгрешат, защото ние учителите ги съдим според грешките им, а не според усилието и дързостта да опитват и търсят.
PS: Разбира се, причините са комплексни и отговорността не е единствено и само върху системата за оценяване. Но си заслужава да се замислим до колко ефективна е тя. И как да прокараме собствения си стил на преподавател, за да спрем орязването на крилете им.
