Озова се пред пламъци. Избуяли в надпревара към висините. Пареха, горяха я. Заслепяваха я с яркия си блясък. Просто огнено, сетивата й усещаха единствено секваща дъха й до болезненост жега.
Нямаше мисъл, просто инстинкт. В сетните си сили проходи в крачки надалеч. Успя, продиша.
Но пламъците я заслепяваха. Все още в спомени по тях.
Бяха ясни в контур, а динамиката им провокираше усещане отново за жега, мор, при все че вече бе пусто в мрак.
Избягала от огъня, за да се спаси в мрака, той беше нейното спасение. Отражението му все още блещукаше в погледа й и осветяваше мрака. Огънят щеше да я изпепели, избяга, успя, но го отнесе със себе си. Онази частица, отразила се в погледа й, мъждукаща палеше бавно огъня в нея. Огън, от който бягството бе обречено.
Обречена бе и тя, но на огъня, разпалил се нейде отвъд нея самата. Гореше в пареща болка, сякаш на клада вещерска, устроила си сама. И проблесна пламък в тъмнината, отрази се в образ отвъден, за да се слее тя с него вече по вещерски, напук на кладата.
По вещерски освободи огъня в нея, дарявайки го с пространство, че да черпи въздух наволя.
По вещерски опитоми парещата болка, превръщайки я в сила, че да владее пламъци.
По вещерски дръзна в луда смелост свои, че и чужди страхове да пепели. Страхове, напористи припряно пламъци да сломят. Но отново в болка за силата обречени горяха.
По вещерски се влюби в парещата страст, нетърсеща затишие, напротив – утеха в огъня.
Защото само там болката избуяваше в сила, по-силна и от пламтящите огньове, за да ги владее .. по вещерски.
И заживя като вещица, но приютила кладата в себе си.
