Вината.
Познато ви е чувството.
И картина ви се появява за онзи път, когато ....
И моите картини са цветни. Дори се сливат в цяла филмова лента. Смачквана и накъсвана с гняв, но всеки път остава цяла и се прожектира наново и пак. И ме заставя пред екрана вцепенена от безсилие. Дръзва в жестокост да се прожектира дори в очите на децата ми. И ме лишава от избор. Заставя ме да гледам, докато не ... приема, простя на себе си.
Черните гарвани, които ме завличаха отново в онзи момент от миналото неочаквано, периодично бяха напаст до момента, в който не ги помолих за милост.
И май ме чуха. Прибраха хищните си нокти. Наведоха злокобни човки и се стаиха до мен. Но погледът им бе раздирящ, неустоимо натрапчив. Хранеха се от страха ми, а вината ми ме обричаше на безсилие.
Сякаш очакваха нещо в замяна за своята милост.
Бяха силни заедно и някак уверени в правотата си. Не я разбирах, но я усетих. Привлече ме силата им, дори и злокобна. Трябваше да почерпя от нея, за да бъда просто жива. И вярна на инстинкта си избрах да живея. Прегърнах ги въпреки и напук. Молех за милост и се гушех безутешно в тях. Усетих закрила под крилата им. Усетих как обгрижват слабостта ми. Усетих как ме приеха, защото не те, а аз си простих. Дали от изтощение и инстинкт за живот или осъзнат избор просто да продължа?
Все още се чудя за мотива си. Но дори и да е от безсилие, пак се обичам.
Защото тогава можех толкова!
