Защото е тихо, брутално, ужасно, поглъщащо, преливащо те в тишина. Безмерна, далечна, отвъд, но в теб. Губиш се бягайки и си там, където е слято, без контур и предел. Так, където всичко замира, когато дъхът ти притихва и възкръсва наново поемайки .. тишина.
И е тъмно, в синхрон с нея. За да избягаш надалеч дори от сетивата. За да спреш да се взираш и нащрек да слухтиш.
Тихо и тъмно е, брутално, арогантно красиво дори. Цветна магия в привидно безцветие, където просто Си. Си себе си. Си сам. Си слят. Си цял.
Тихо и тъмно е, прекрасно е да докоснеш своето Си.
И стряскащо, неочаквано, но до болка желано. Цветен лъч тъмнината пробожда. Ярък, единствен, наситен. Твоят – докосваш, улавяш и вече си слят.
Тъмно и все ощи тихо е, но ти вече Си цветен, с лъч устремен. И през тъмнината сътворил си картина от цвят, а отвъд тишината уловил си сакралния стон.
Цвят и стон в прегръдка от мрак и тишина. Страховит разкош.
Защото цветът е ярък, когато е тъмно, а стонът е ясен, когато е тихо.
И ето, настъпва деня. Роден в тишината на мрака. И вече си тук, но цветен, защото си бил там в мрака на тишината.
