Поколение Милениум, поколение У, новото дигитално поколение или иначе казано днешните тийнейджъри. Сигурна съм, ако имате преки наблюдения и несъмнено знаете колко трудни за напътствия и управление са те. Нещо ме възпря дори да ползвам термина възпитание. Защо ли?
Идеалистично настроените /ще се усмихнете, но има и такива сред тях/ мечтаят да почистят целия свят от найлонови торбички и вредни газове, докато майките им мечтаят да започнат от стаята си. Професията ми на учител ми дава възможност да прекарвам половината от деня си сред тях, а като родител съм потопена в техните вълнения почти 24 часа в денонощието. И, признавам си, често се моля да оцелея след тийнейджърската вълна. Да си в окото на бурята без радари дори, които да известяват поредната вълна е меко казано стресиращо. Въпросът не е само в оцеляването, а във вярното справяне с различните ситуации. Защото дали в ролята си на учител или родител /признавам си, често те се преплитат/, съм от позицията на възрастния и отговорността е в мой превес. Залогът, разбира се не е моето оцеляване, но е задължителното условие, за да продължа да напътствам и управлявам тях – непокорните, своенравите, непредсказуемите, самонадеяните – нашите деца.
Да си в окото на бурята или просто сред тийнейджъри те учи на първо място да се радваш на малките неща: „Благодаря, госпожо, беше ми интересно“ или просто „Благодаря, мамо“ са на най- незабравимите и ослепителни изгреви след поредното бурно вълнение. Сякаш за да възвърнат силите ми, но не и вярата. Защото нея не губя. Знам, и аз като Айзенхауер, че не е важно колко битки губиш, важното е да спечелиш войната. Но като всеки военноначалник или капитан на кораб, на мен, на нас родителите ни е нужна яснота, върху която да съградим вярната стратегия в процеса на отглеждане и възпитание. И за да е успешна, ние следва добре да познаваме, средата, условията, факторите, които й влияят.
Да, тийнейджърите от така нареченото поколение Милениум са демотивирани, непостоянни, нетърпеливи, дори мързеливи, без цел и посока, вълнуващи се единствено от собствените си потребности, но каква е причината за всичко това? Ако ние, възрастните – техните родители, обществото като цяло сме компютъра, а те монитора, какви програми сме задари, за да виждаме това, което те ни показват на монитора?
В опита си да прозрем ситуацията в дълбочина се доближаваме до верния подход спрямо тях. Поведението на тийнейджърите е рефлексия, следствие от следните три предпоставки от микро и макро средата:
- Влиянието на родителите и техния подход във възпитанието
- Влиянието на обществото /околната среда/
- Технологиите
Разбира се, децата първоначално сформират своя характер и начина си възприятие на света около тях първоначално в микро средата – семейството. Ролята на родителите е от изключително значение. Със сигурност няма родител, който съзнателно би навредил на детето си. Но се случва понякога да грешим и те, грешките мигновено се проявяват в поведението на децата ни. И защото това са нашите деца, често ги караме да се чувстват специални. Не само, че задоволяваме всичките им прищявки, но го правим и на момента за да ги видим щастливи. Но така им създаваме илюзорна представа за живота. Завъртаме се заедно с тях в омагьосания кръг на искам още и още и то веднага. Несъмнено грешим. Погрешно разбрали любовта и грижите за тях, ние нарушаваме баланса в даването и ги лишаваме от възможността да развият в себе си качества като търпение, усърдие и постоянство. Отнемаме дори възможността да очакват в трепетно вълнение мечтаното. Ролята ни на родители е да „подготвим детето за пътя, а не пътя за детето.“Да развием у него така наречената Adversity Intelligence /Интелигенстност за справяне с трудности и несгоди/. Изключително погрешен подход е да позволяваме или даваме на децата си неща просто, защото те ги искат. Лишаваме ги от възможността да развиват ценни личностни качества – старание, последователност, устойчивост.
Сред основните характеристики на така определеното поколение Милениум е изключително ниската самооценка. Привидното самочувствие, граничесто понякога с арогантност е само защитен механизъм, който има компесаторен ефект. Ниската им самооценка се дължи на чувството им на безсилие спрямо справянето с трудностите, което е в следствие отсъствието на необходимите качества за това. Лишени от възможността да развиват личностни качества и градят устойчив характер, те се чувстват неспособни да се справят с предизвикателствата на живота. Превръщаме ги в зависими от самите нас – техните родители, технологиите...
В търсене на допамин /един от четирите хормона на щастието/ те се пристрастяват към телефона, защото не познават естествения начин да си го доставят.
Допаминът също така се определя и като хормонът на зависимостите. Зависимостта или пристрастяването в по-общ аспект бива определена като „продължителна употреба на вещества, въпреки проблемите свързани с това. В последствие се развива толеранс към тези вещества, необходимост от повишени дози и симптоми на абстиненция при спиране на веществото“. По общото представяне на зависимостта се асоциира с употребата на вещества като алкохол, лекарства, никотин, храни... В конкретика зависимостта се проявява не само към материални вещества, но и към психологични стимули – зависимост към хора, хазартни игри или просто силни преживявания – компютърни игри, социални медии. Общото между всички тези проявления на зависимостта е биологичният ефект, който те имат върху мозъка ни. Всички те активират определени пътища в мозъка, които оперират с хормони отделени от невроните. Резултатът е конкретен психо-физиологически ефект. Следва обобщението, а именно: без значение какво е проявлението на зависимостта – към материални вещества или психологични стимули, в същността си е просто зависимост към допамин. И когато не можем да си го доставим по естествен път, ние прибягваме към една от тези форми.
Кои са естествените начини за набавяне на допамин?
Сред естествените начини за набавяне на допамин са: спорта, редовното излагане на слънчева светлина, правилен режим на хранене, творческите занимания, дори слушането на любимата музика. Разбира се, за горе изброените бихме могли да се досетим и сами. Но това, което може би не знаем е и най-същественото.
В мозъка ни съществува система за мотивация или система за възнаграждение. Тя именно е отговорна за стремежа ни към развитие. Едва мотивирани, ние съумяваме да поддържаме баланса между потребности и възможности. Мотивирани, ние действаме, проявяваме постоянство и усилие. Така системата за мотивация бива задествана по естествен и правилен начин и води до изпитване на чувство на удовлетвлетвореност от постигнатите резултати в следствие на вложените усилия. Вече задействана, системата за мотивация провокира на биологично ниво отделянето на хормона допамин в следствие преживяване удовлетвореност от получената награда, резултат от усилия, постоянство и търпение. И ето най- естествения, здравословен и ефективен начин да доставим допамин на тялото си.
Може би вие вече сте прозряли истината за склонността на тийнейджърите да развият зависимост, пристрастявайки се към телефоните. Те просто са подтикнати от потребността от допамин на чисто физиологично ниво. Тук е ролята ни като родители първоначално да предоставим алтернативи за източник на допамин: спорт и други занимания, режими на сън и хранене. Но в основата е полагане на съзнателни усилия в посока активиране системата за мотивация в мозъка. Да мотивираш тийнейджър е огромно предизвикателство. Темата е изключително комплексна и обширна, затова ще се придържам към основния фокус. В търсене на допамин тийнейджърите често избират лесния начин, без усилия да получат моментна и илюзорна награда / набрани последователи, повече лайкове/ Задържайки се прекалено дълго пред телефоните, стигат до нива на пренасищане с допамин. Балансът е нарушен, реалните проявления са напрегнатост, липса на способност да се концентрират, липса на мотивация за истински значимите неща.
Механизмът на освобождаване на допамин в мозъка ни е много прост. Хормонът се отделя при извършване на дейности, които биха ни донесли награда. Същевременно мозъкът ни не различава дали активностите, които награждава с този хормон всъщност ни вредят или са полезни. Наградата, която тийнейджърите получават задържайки вниманието си прекалено дълго в социалните медии – последователи, лайкове, е сравнително бързо постижима, стимулира мозъка им да отделят допамин. Така те привикват към високи нива на този хормон и са в непрекъснато търсене да си го набавят чрез този изключително лесен начин, без да осъзнават че им вреди. Защото като всяка зависимост, и тази води до неспособност да градят по между си истински взаимоотношения /процесът изисква търпение, с което те не разполагат/, да развиват качества като постоянство, целенасоченост и упоритост.
Но как да възстановим баланса в следствие прекомерното производство на допамин, стимулирано от пристрастеността им в случая къмтелефоните?
Възстановяване на балансирани нива на допамин
Естественият балансьор на възбудното действие на допамина е хормонът окситоцин. Окситоцинът е известен и като хормонът на „безусловната любов“. А именно обградени от любов и топлина, чувствайки се разбрани и приети, в среда на сигурност и комфорт, мозъкът ни произвежда окситоцин. Сам по себе си този хормон има успокояващ ефект и понижава нуждата от вещества и навици, които повишават допамина.
Така изложените факти, предполагам ви помогнаха и сами да достигнете до извода. На първо място, ролята ни като родители е да създаден благоприятна емоционална среда за отглеждане и развитие на детето ни. Среда изпълнена с любов, приемане и окуражаване. Същевременно да ги учим на търпение. Мотивът да се сдобият с нещо не е, защото просто го искат, а защото са си го заслужили, полагайки усилия. Ако се поддаваме на техните спонтанни и неосъзнати прищевки непрекъснато, ние блокираме развитието на тяхната така наречена естествена „система за мотивация“. Същата е отговорна за стимулиране на стремежа ни към неща, които желаем и от които се нуждаем. Едва, когато тази естествена система функционира, мозакът отделя допамин и нуждата да го търсим във вещества или други пристращяващи занимания отпада.
За да задействаме естествения ход на системата за мотивация, от нас като родители се очаква да възпитаваме в търпение, съзнателно да спомагаме за изграждане на личностни качества, които ще им позволят успешно да се справят с живота. С цел да възпитаме търпение, ние следва да окуражаваме и насърчаваме децата си в посока полагане на усилия и да се абстрахираме от постигнатите резултати. Така градим усещане в него, че животът е пътешествие, а не крайна цел. Учим го да се радва докато експериментира и твори, въпреки крайния резултат. Защото преди всичко, ние искаме децата ни да са щастливи, затова трябва да ги научим как да се радват вървейки по пътя. Целите, които постигаме са броими, но стъпките по пътя към тях са безброй. И ако изместим фокуса към всяка една от тях, плаха или уверена стъпка, към всяко положено усилие, окуражавайки ги и подкрепяйки ги, ще ги научим да живеят с чувството на радост и вълнение. Ще растат уверени и търпеливо търсещи.
